Кацнало в цикламената сърцевина на разцъфнал магарешки бодил, едно мъниче, подобно на приказна фея, ми се усмихна добродушно, загадъчно и състрадателно. Тя не се учуди от стъписването ми, нито от моето смешно и комично изражение на безкрайна изненада. А аз , аз бях смаяна. И кой на мое място не би се смаял, ако изведнъж, както си върви , се просне с целия си ръст на една зелена поля с магарешки бодили, се окажете лице в лице с живо същество, голямо, колкото Палечка! Тогава? Най-малко всеки би си помислил, че сънува.
Чувала бях и за вълшебните създания от страната на детелините…С абсолютната сигурност, че сънувам, въпреки болките от натъртванията по тялото ми, както и подутините, и ожулванията по ръцете и коленете ми, аз бавно се изправих и с тихи охкания и ахкания, приседнах до Плачещата върба, която така и не бях забелязала по-рано. Плахо протегнах ръка, за да поема моя сладък сън. И сънят дойде – изящното мъниче пристъпи лекичко по килима от пурпурните пухчета на бодила и още по-грациозно скочи в ръката ми седна спокойно , сгъна си крачетата, обви ги с ръчички и положи брадичка върху коленете си…Проблесна светкавица, нейде проехтя гръм. Започнаха да падат капки, едри и бавни, но засилващи се с всяка изминала секунда…Ние двете бяхме застанали под Върбата, която ни пазеше от яростта на стихията. Около нас се образува водна стена, а ние сякаш бяхме островче зеленина с няколко розовеещи се, примамващи и бодящи растения. Беше толкова странно…Как само до преди миг беше средата на горещо, жизнено лято; небето бе съвършено чисто, като синята хармония не бе нарушавана дори от едно заблудено облаче. А изведнъж? Гърмеше, присвятваше, звукът от бурята плашеше, но същевременно унасяше и приспивно нашепваше омайна мелодия, на която от време на време пригласяха гръмотевиците, които изскачаха изпод колесницата на всемогъщия червенокос бог Тор… Всичко наоколо се размиваше, накъдето и да погледнеш беше сиво, мъгливо и неопределено и изглежда всички бури по земята се бяха скупчили над нас…А ние си седяхме под върбата, която беше всичко друго, но не и плачеща- по скоро беше най-сухото и сигурно място на света. Какво ставаше? Наистина беше много странно. Гледах се отстрани. Съвсем спокойна, толкова отнесена, със замечтани, удавени нейди в незнайното очи…, а до мен? Малката ми фея, сладка, усмихната. Учудвах се от самата себе си. Как можех да си седя там, под Плачещата върба, която сякаш бе херметизирана и ни закриляше…; и до мен да седи мъничето, детенце, което беше на милиарди звездни години по- далеч от мен в мисловно отношение? Може би ще се запитате от къде ли го знаех? Беше достатъчно само да се взреш в погледа му. Това детенце, което между другото имаше най-чаровните златни очи и руса, хвърчаща, къса косичка, стигаща някъде до ушите му, беше в своята дребничка обвивка толкова мъдро, притежаваше толкова познание и житейски опит, за каквито аз дори не бях и чувала. Едва ли бих осъзнала, че може да съществува нещо подобно, ако то само не се беше показало. Привлече ме с необикновеността си и ме омагьоса с усмивката си и с онзи спокоен и същевременно питащ поглед, толкова наивен и мъдър… Можеха ли двете неща да вървят ръка за ръка? Е, явно да, след като при мен седеше една феичка, която бе нежна като снежинка, момиченце на вид, а толкова умна и проницателна, сякаш знаеше всичко… Да, каквото и да си говорим, количеството не значи качество и пред себе си имах един необорим и неопровержим, усмихващ се, русокос факт.
В този миг, дълъг колкото вечността, просто си седях, прегърнала коленете си (взех пример от моята съседка на полянката) и мислите ми се рееха из небесата, високо над гръмоносните облаци, издигаха се над земната сивота и обвързващо-материалното и се извисяваха към светлия безкрай на непознатото отвъд облаците. После се завръщаха, като с мъка си проправяха път през пороя, през дъждовните капки, които сякаш си бяха поставили за цел да засенчат със скоростта си дори и слънчевите лъчи… Все пак, след известно време, окаляни, умърсени от калта и нечистите частици, които се носеха във въздуха, се добираха до спасителното островче под купола на Плачещата върба и сякаш минали през филтър, нахлуваха възбудено в главичката ми, която едва ги побираше, след като те ме удавяха в безкрайна и крайно интересна информация за местата, които са видели, посетили…и са изоставили, за да се върнат при мен! Прекрасните ми! Моите верни приятели- мислите!
А небето, натежало като олово , заплашваше всеки момент да смаже Земята като смъртоносен, защитен механизъм в египетска пирамида.
Пък аз просто си седях и изпращах мислите ми да обикалят света, а после да ми разказват за всички онези неща, които са видели… сякаш и аз съм била там. Значи е истина, че не съществуват граници за онова, което желаеш? Аз се пренасях чрез мислите си по света, на всяко знайно и незнайно кътче от творенията на Природата, без дори да ми се наложи да изляза от моето убежище, топло, уютно, цветно… Но имах чувството, че нещо се губи, че нещо липсва. Наблюдавах се от страни и … Седях си там, на безопастност, защитена… Страхливка! Да, ти си седиш там и не смееш да излезеш сама, да напуснеш хармоничния си остров на блаженство в средата на нищото.
И как да изляза? Отвъд водната стена… Там е студено, сиво, незнайно. Имах чувството, че около мен светът се срутваше в някакъв сив ад… Всичко градено хиляди години се рушеше и наводняваше пред погледа ми, а жалките отломки потъваха на дъното на океан от сиви глъбини от … от какво ли?
Небето се продънваше и рушеше пред погледа ми, а аз най-спокойно си седях в мълчаливата компания на русокосата фея и го наблюдавах съвсем невъзмутимо. Защо ли не изпитвах никаква тъга? Дори и струничка на съжаление? Аз всъщност никога не съм била част от този свят. Минавала съм покрай него и той край мен, докосвали сме се, но никога не сме се смесвали…Сблъсъкът с новоразкритата действителност бе потресаващ.
“Жалко!…”, чух да минава през мислите ми. Това беше нещо чуждо и тихичко, но ме стресна и разбуди от унеса.Досега не си бяхме проговаряли с феята. Нямахме нужда от разговори… Думи! Те понякога са толкова чужди. Какъв смисъл имаше да говорим? Просто се познавахме, не беше нужно да си говорим, за да се разбираме… Достатъчен беше само поглед, мимика, жест…, но преди нея? Преди това крехко и феерично момиченце с удивителни златни очи и подкупваща усмивка да се появи изневиделица в живота ми, с кого бях? С кого се разбирах с или без думи? След като не съм била част от този свят, тогава от кой? Към какво принадлежа? Може ли да съм била съвсем сама?



Once upon a time there was a little girl, who wanted to hear the scream of the Butterfly...And the butterfly whispered her..."Remember that what we do in life, echoes in eternity!"

Декември, 2001
Всички права запазени!