понеделник, 26 май 2008 г.

the story of a Flava Coma and a Sattion

Леко залитащата фигурка, едва открояваща се сред тъмния фон с черните
си дрехи, все повече и повече се отдалечавяше от осветената дискотека.
Само далечният шум от музиката още достигаше до нея. Тя вървеше в
тъмното, боса, с разрошени от вятъра коси, представляващи един вълнист,
медно- червен облак, ограждащ бялото й лице и само леко треперещите й
рамене подсказваха, че плаче. Погледът й се губеше в незнайното, отвъд
тъмносинята линия на далечния хоризонт. Жената вървеше, без да вижда,
като мокрият пясък и нежният допир на тихите, спокойни вълни бяха
единствените, които ставаха свидетели на нейната слабост.
Току що се бе скарала с приятеля си и го бе оставила полупиян сред
компанията им в дискотеката, заровил глава сред безбройните малки,
празни чашки, представлявали някога текила. Вечерта бе толкова
приятна…За пореден път след “мъжко” състезание по надпиване с текили тя
бе победила всичките си съперници и съпернички на масата, които не
издържаха на нейните 15 “лимонени целувки”, както ги наричаха. Никой не
вярваше, че тя бе успяла. И все пак си спечели баса, който
представляваше 15 пъти спускане по водната пързалка. След като всичките
се бяха развеселили от алкохола и хубавата музика, кънтяща в ушите им,
се отправиха заедно към един от дансингите, които бе в морето до
глезените и танците в него бяха влудяващи. Тя издърпа приятеля си,
който обаче бе с наранено самолюбие поради факта, че това момиченце,
което едва ли достигаше 168 см и тежащо не повече от 50 килограма, го
бе победило за пореден път в една чисто мъжка игра. Все показваше, че е
по- добра от него. Много се дразнеше от навика й да не обръща никакво
внимание на неговите предложения, а все да прави, каквото тя сама реши.
Не само не се съобразяваше с желанията му, ами и все се държеше
покровителствено с него, като все му казваше, че й е ясно, какво има
предвид, но в случая е по- добре да се направи иначе. И тя бе човек,
значи и тя правеше грешки, но ето, че до сега все се оказваше права.
Това изключително много го дразнеше, защото обичаше да се прави
неговото. И по най- лекомислен начин я принуждаваше със сила да прави
неща, които знаеше, че мрази. И ето сега, още един път щеше да
демонстрира колко по- добра е с танците си.
Развеселена, с подканваща усмивка, тя започна да танцува около него,
като накара всички мъже наоколо да му завидят, но той не забелязваше
това. През цялото време си мислеше, как да я накара да страда, защото
го заслужаваше кучката! Не беше честно все тя да излиза права! Бе
толкова прекрасна в черните, прилепнали дрехи и хвърчащата, топирана
коса, но бе твърдоглава. Трябваше да й се покаже, че трябва да уважава
другите! Сега, като я гледаше как извива тялото си в ритъма на танца и
израз на блаженство се изписва по лицето й, по което играеха сенките и
светлините, той разбра. В този момент тя бе толкова открита и
беззащитна пред него- сега бе моментът да я накара да страда. Дръпна я
за косата и брутално започна да я целува, като бе извил ръцете й зад
гърба. Това я стресна и тя извика от болка. Погледна го с неразбиращи
очи и се изплаши от това, което откри в сините късове лед,
представляващи неговите очи. Тя се опита да се измъкне от ръцете му, а
той, напълно подвластен на алкохола, я разтресе с всичка сила. Техните
приятели, които танцуваха наоколо, забелязаха, какво става и се опитаха
да ги успокоят. Но тогава той избесня и какъвто си беше висок и силен,
с мощен удар повали най- добрия си приятел. След това я стисна за
лакътя, изви едната й ръка и я повлече към масата. Бутна я в един от
столовете, дръпна косата й назад и, като взе една бутлка с неизвестен
алкохол, започна да я излива в устата й насила. Тя не можеше да
помръдне и започна да се дави и задушава в ужаса. Усети, как всичко
наоколо започна да се слива в едно, изгуби чувстителността си и сякаш
се парализира. Чувстваше, как умира. В този момент приятелите им й се
притекоха на помощ и тя остана да лежи в стола, като безпомощно се
опитваше да си поеме въздух. Нищо не виждаше, а само отдалеч дочуваше
незнайни гласове, но не ги разбираше.
След известно време, някак посъвзета, тя надигна глава и отвори очи.
Музиката продължаваше да оглушава всичко наоколо, светлините примамливо
осветяваха танцуващите хора. Тя се огледа наоколо. Срещна загрижените
погледи на някои от приятелите им. Той седеше на един стол, като бе
поставил главата и ръцете си на масата.
-Как си?- попита я някой? Но тя не обърна внимание.
-Какво става? Как е той? Добре ли е?- Тя стана рязко и бързо, залитаща,
отде при него, наведе се и го повика по име. Той не отговори.
-Спи, не се безпокой-бе отговорът на питащите й, притеснени очи.-Утре
ще е по- добре. Както и ти. Не му се сърди. Той не знаеше, какво прави.
-Знам-съвсем тихо каза тя.-Аз ще се прибера. Нали ще се погрижите за
него?
-Ако искаш, ще те изпратим с някой…
-Не-прекъсна го тя-Сама ще се прибера. Има нъжда да остана за малко
сама със себе си. Ще се оправя, не се безпокойте.-тя стана и замаяна
остави бляскавата дискотека и чума зад гърба си. Блуждаещият й поглед
невиждащо се спря за миг на любопитно- втренчените в нея очи на някаква
непозната, но дори не забеляза загрижеността им.

Седеше на хладния пясък, заслушана в тъжния припев на вълните и
безшумно плачеше, прегърнала коленете си, зареяла невиждащи очи в
звездната безкрайност.
Нисък шепот зад нея сякаш я върна на земята:
- Не бой се! Аз съм приятел. Не се страхувай от мен. – и в следващия
момент нещо топло покри голите й рамене – предположих, че сигурно си
измръзнала. Изхвърча от дискотеката без никаква връхна дреха. – този
шепот, толкова тих и успокояващ..На кого ли беше. Сатион ме можеше да
разбере дали беше мъжки или женски, но беше мек, като балсам за
разкъсаната й душа. – Още трепериш – отново прошепна странният глас. –
нека опитам така – и тя усети плавни движения по гърба си – Така ще се
стоплиш – прошепна отново тайнственият глас и полека лека Сатион усети
топлината, която нежните, но стрателни пръсти разпръскваха по
вкочаненото й тяло.
- Кой си…
- …Съм аз ли? – Сатион усети весели нотки в тихия шепот зад себе си.-
твоят Ангел – хранител, мила моя. И съм тук, за да споделиш с мен какво
те мъчи…разкажи ми всичко, ще ти улекне. А после ще видиш и лицето ми,
ако го желаеш…
Пръстите по гърба й образуваха плавни кръговидни движения, толкова
успокяващи, толкова приятни…Сатион се почувства толкова лека, така
сигурна, макар да бе с някой непознат на безлюдния плаж, че изля
всичката скръб и тъга, цялото отровно страдание и се прочисти от
всичко, което тежеше на сърцето й.
И когато всичко таено се изля, и изплака сълзите си, тя почувства това
незнайно същество, което бе дарило тялото и душата й с топлина, толкова
близко…
Отново избухна в сълзи.
Как беше възможно някой непознат да й дари толкова много, а хората, на
които вярваше и които обичаше да се отнасяха така с нея?
- Шшш, недей, недей… - успокояващо се обади отново призрачният глас.
- Знаеш ли колко ми е студено…чувствам се така заледена, чувствата ми,
добротата, сърцето…Толкова е студено…А ти..
- Тихо, тихо… - непознатото призрачно същество обви ръцете си около
Сатион и силно се притисна. – усети моята топлина, мила…
Сатион прегърна нежните ръце около себе си и прошепна:
- Колко нежна кожа имаш. Как се казваш?
- Флавакома… - Сатион се извърна и прошепна усмихнато на Флава Кома
- Моят ангел хранител…



В далечината прозвуча нова мелодия, нежна и обсебваща…
“Baby, join me in death…”
“Join me, join me, join me…”
escape from this world
we’re so anxious to be together, together in death (indeed)
join me, baby, join me…
would you die for me or no…
baby join me in death…
join me , join me…
Сатион вдигна глава и погледна към Кома Флава. От по едната й страна се
стече бавно и плавно една сълза, която остави солена и влажна следа по
лицето й. Кома Флава вдигна ръка и нежно я изтри с пръстче, след това
го облиза и каза:
“С мен никога няма да пророниш сол”…
Сатион бавно затвори очи.
-Правила ли си го някога?- прошепна тя.
-Не…-тогава Кома Флава се наведе напред и прошепна- Join me…
Устните й се доскоснаха нежно до устните на Сатион, а после й се
усмихна.
Сатион я погледна изненадано. До ушите й достигна далечният глас:
“Baby, join me in death…”
Изведнъж всичко, което й се бе случило и бе връхлетяло замаяната й
глава, се изпари…“Join me, join me, join me…”
escape from this world… Какво значение имаше всичко? Никакво. Тя не
мислеше. Не бе способна да мисли. Алкохолът, който бе погълнал, бе
отнел способностите й да мисли, а само изостряше сетивата и
чувствеността й. И сега, лишена от мисли и предразсъдъци, просто се
отдаде на момента. В главата й прозвучаха далечните думи, разбиващи се
наоколо…Нежната мелодия напълно се сля с ума й. Тя полетя, издигна се
високо над всичко. Чувстваше се лека като перце. Не помнеше коя е, не
помнеше къде е. Знаеше само, че седеше на ръба на вечността и до нея
Кома Флава клатушкаше крачета , облегнала русокосата си главица на
гърдите й.
Първите отблясъци на лъчите ги свариха на плажа, облегнати на една
скала и загледани в неописуемата красота на отиващата си нощ и
възраждащото се златисто Слънце. Изгревът бе изтъкан от най-
разнообразни нюанси от бледо жълто до кърваво червено. Розовопръстата
Зора обля с божествената си красота цялата земя, а Сатион и Кома Флава
я посрещнаха в спокойствието на пясъците и напева на вълните, на които
пригласяха чайките.
-Не искам да свършва-прошепна Кома Флава и погали Сатион по шията. След
това се изправи и започна бавно да целува врата й с най- влудяващата
нежност. Тя притвори очи и се отдаде на тръпките, които започнаха да
пробягват по цялото й тяло. След това Кома Флава зарови ръце в косите
на Сатион и прошепна в ухото й с усмивка:
-Знаеш ли, тази нощ сънувах…Имаше един сън. По принцип винаги сънувам
черно-бяло, но този сън бе специален. Беше пълнолуние и сънят бе цветен
и необятен.
-Във всички цветове на дъгата? Тя е най-прекият път на боговете до
Асгард, тяхната обител.-промълви Сатион, но Кома Флава поклати
русокосата си главица и отвърна:
-Дъгата…Дъгата е песъчинка в призмата на съня, в който се пречупва
целия свят, когато е влюбен човек.
Настъпи мълчание, примесено с вълшебния шепот на вълните, позлатени от
милувките на слънцето. Кома Флава продължаваше да рови из косите на
Сатион, които изкряха като огнени на фона на изгрева.
-И в този сън се появи ти, като накара Луната да избяга. Протегна ръце
към небето и свали огненото слънцето от небосвода, а след това го
постави на главата ми и то влезе в мен. Това бе твоята обич, която ме
изгори и изпепели…
В този момент се появи и самото слънце. То ги заслепи с божествеността
си и ги целуна с топлите си лъчи. За миг двете останаха загледани в
безкрая.
-Време е.- промълви Сатион, извърна глава към русокоската зад гърба си
и се загледа в очите й. “So pure…”прозвуча в съзнанието й тексът на
любима песен. Такава чистота и изкреност се четяха в топлите й, златни
очи. Тя се усмихна, а Кома Флава леко докосна устните си до нейните. В
това имаше такава чистота и невинност, ненакърнена от никаква плътска
пошлост. Това бе прост миг, в който две души се намериха за момент,
сляха се от нуждата да споделят мига и творяха спомени, които щяха да
ги топлят по пътя… Въпросът бе не колко ще продължи мигът, а че е бил
споделен.
One chance, one kiss one taste of you my…

Сатион бавно се изправи и протегна ръка на Кома Флава. Пръстите им се
преплетоха и двете тръгаха по мокрия пясък, като оставяха вълните да
галят глезените им.
Две малки фигурки се плъзгаха бавно и плавно в далечината. Когато
достигнаха края на пясъчната ивица , те се прегърнаха, а след това
ръцете им се раделиха. Всяка пое своя път, като съзнаваше, че никога
нямаше да види другата. Но също така знаеха, че бяха станали част от
нещо прекрасно, което бе отминало, но вечно щеше да ги топли. Не бяха
от значение няколкото целувки, а самите чувствата, които бяха
споделили. Бяха се извели от другата страна на тунела и всяка от тях
представляваше горяща факла, осветяваща пътя на другата. Сега вече бе
останала само пепелта, но спомените…те бяха топлина, от която всяко
създание живееше. И ето, че две непознати души се намериха и макар да
бяха като огъня и водата, те споделиха заедно миг от самата вечност. Не
знаеха имената си, но знаеха тайната на споделения миг.

Слънцето се издигаше от своите чертози отвъд безкрая над морската шир,
разбудено и сънливо, а неговите вестители- лъчите, достигаха всяко
кътче на земята, като събираха в паметта си съдбите на хиляди човешки
същества, споделили мига…

Автор: Аделина Янкова, 2001
Всички права запазени :)

Няма коментари: